Пролог

Това трябва да е началото на роман, чийто сюжет така и не съм доизмислил още, да не говорим да седна да пиша. Завършва изведнъж, щото ми пристигна влака...

___________________________

Пролог

Робата й плющеше като криле на гарван, а меките й стъпки я носеха все по-бързо и по-бързо из коридорите на мрачния замък. Тежки дъбови врати с железен обков, потъмнели от времето и раздути от влагата, осеяни с драскотини, се редуваха с факли, хвърлящи трепкаща светлина, рисуващи разкривени сенки по вековните стени. В далечината капеше вода, странни течения кръстосваха стълбищата. Все напред и все нагоре, през тесни коридори, прашни антрета и забутани килерчета. Въпреки това тропотът на ботуши зад нея се приближаваше. Не й оставаше много време.

Нито пък място, мина през ума й след поредния завой. Стълбището свършваше след трийсетина стъпала, там където бурята беше ударила. Единствено почернелите камъни и овъглените гоблени намекваха за яростта на мълнията, раздрала гордата кула. Мрачна усмивка изкриви устните на младата елфка, без да достигне очите й. Без да забавя крачка тя бръкна в кесията на широкия си колан и хвърли шепа прах зад рамото си. На самия ръб на последното стъпало тя спря, обърна се с лице към коридора и зачака.

След броени секунди първият преследвач изникна иззад завоя на стълбището. Усети, че нещо не е наред и забави крачка. Лицето на бегълката беше забулено в сянка, виждаше единствено очертанията на фигурата й. Ръката й направи плавно, нежно движение, почти като милувка. Нещо изтрака в краката му. Той се наведе и вдигна малкия сив камък с една-единствена руна, врязана върху него. В този момент руната проблясна ядосано, и пак, и пак. Войникът погледна неразбиращо към магьосницата, но нея вече я нямаше там. Ужас вледени крайниците му.

Огненият език отнесе това, което беше останало от стълбището, моментално овъгляйки злощастния отряд. Адският плам поглъщаше с еднаква лекота стари документи, стоманени брони и каменни трегери. Най-горният етаж поддаде навътре. Бавно, ужасяващо бавно, като гротескна огнена снежинка, кулата се срина, отваряйки огромна пробойна в цитаделата на замъка, разпилявайки нажежени въглени по планинския склон.

Младата магьосница падаше стремително, а леденият въздух хапеше лицето й. Нямаше страх, усещаше единствено примирение. Беше изпълнила задачата си и не я интересуваше какво ще стане с нея. „Като криле на гарван”, мина през ума й. Май зарът показваше нов шанс. Тя промълви странна дума и се сгърчи в агония. Тялото й започна да се свива в една точка, гъстата й дълга червена коса я обви цялата, потъмня и се скъси значително. В следващия миг висок крясък разцепи въздуха. Две мощни черни криле с широка червена ивица изплющяха и спряха падането й. Още един мах и гарванът започна да се издига. Добре, че Синерл й беше показал магията за трансформация точно преди да тръгне. Ако оцелееше, щеше да дължи една бъчва ейл на стария шегаджия. Колкото и странно да звучеше, нямаше търпение да изпълни този дълг.

Въздухът изведнъж се сгъсти. Добре познато ниско бучене изпълни небето. „О, не!”, помисли си тя. „Как е възможно, видях го как умира! Със собствените си ръце забих ножа в черното му сърце и наблюдавах как животът се оттича от очите му.” Откровението смрази кръвта й. „Огледалото! Огледалото на бурите още е цяло!” Птицата сви криле и се спусна като камък към земята, но вече беше твърде късно. Мълнията се спусна от ясното небе, заби се като копие, хвърлено от гневен бог, и прониза цялото й тяло. Сладка болка изпълни съзнанието й. Единственото, което можа да направи, преди да загуби свяст, беше да насочи падането си към пълната със сняг падина точно под нея. Светът се завъртя.

Чу се глухо тупване.

Тишина.


Едно
Замах и париране, мушкане и крачка встрани, удар и блок. Мечовете пееха в съвършена хармония, образувайки стоманена стена от смърт около тялото му. Потта се лееше от него, но дишането му оставаше спокойно и равномерно, всяко движение прецизно, с минимално усилие. Двете леко закривени остриета, едното малко по-дълго от другото, се гонеха из въздуха, описвайки сложни спирали, способни да спрат всяко вражеско оръжие. Увитите в кожа дръжки оставаха неизменно в ръцете му, независимо колко мокри и хлъзгави бяха. Нищо не се чуваше освен свистенето на мечовете и мекото приплъзване на ботушите му по утъпканата камениста поляна, единственото изметено от сняг място пред къщата.

Пронизителен писък на ужас разцепи концентрацията му. Коривар се олюля, усмихна се ехидно на самия себе си и се завтече към къщата. В малката спалня странната непозната отново бълнуваше. Коривар бързо коленичи до леглото, после видя, че мечовете още са в ръцете му. Намръщен, че е допуснал две грешки за по-малко от минута, младият воин прибра остриетата в ножниците на кръста си. Светлината на залязващото слънце озари за момент сребърните пера по ефесите и двете орлови глави на дръжките и отражението й затанцува по разпиляната червена коса на възглавницата.

Момъкът опипа челото й. По дяволите, отново имаше треска. Отиде до котлето на огъня и потопи парче плат в него. Загреба каквото беше останало, уви го и го завърза. Отбеляза си да отиде за още върбова кора на следващия ден, това беше последният компрес. Завърза компреса на челото й, после седна на пода и хвана ръката й. Както и предишните пъти, бълнуването й отново нямаше никакъв смисъл. „Огън, гарван, мълния”, какво означава всичко това? И мястото където я беше намерил...

Никакви следи не водеха нито навътре в котловината, нито навън. Снегът беше непокътнат навсякъде с изключение на кръг от един разкрач от тялото й, където пък беше напълно стопен и после отново замръзнал, образувайки блестящ леден диск. Пръстите й бяха почернели и обгорели, овъглени бяха и дрехите й, които някога може и да са били роба, но в момента и за превръзки не ставаха. Три непокътнати пера, две червени и едно черно, лежаха до главата й. Наоколо обаче нямаше птичи следи, а Коривар досега не беше чувал за птица, която да отрони едновременно три пера от опашката си и те да паднат на едно и също място.

Когато я беше видял да лежи, Коривар веднага се беше спуснал към нея. В момента, в който я беше докоснал обаче през тялото му премина шок все едно го беше ударил гръм и го отхвърли чак извън ледения диск. В този момент тялото на непознатата се беше сгърчило и буквално подскочило в седнало положение. Неясен сподавен писък, повече хлип отколкото нещо друго, се беше изтръгнало от гърлото й. После беше замряла.

Младият войн я беше увил в одеалото, което носеше под седлото на коня си в случай, че някоя случайна буря го свари далеч от дома му, и я беше отнесъл вкъщи. Вече трети ден се грижеше за нея – сменяше компреса й... (следва)

Уаааа, кога пак ше пътуваш във влак? И всеки път, когато го правиш, ли те сполитат такива идеи/вдъхновения? Наистина, много е добро

Прочетох всички,но определено точно това е по което наи-много си падам,защото...а ми по тоя тип фентазита най-най се увличам!Страхотно е! Bravo:cheers:

Вдъхновенията ме обземат предимно като ми се лее вода по главата. Я дъжд, я душ, такива работи. Малко като Архимед си падам, ама поне гледам да се позабърша преди да седна на клавиатурата. Уф, сега имам да пиша приветствено писмо за международните студенти. Блех...

Земи си един душ