Сънят на летописеца

Отново начало на нещо по-голямо, този път епично описание на съня на един приятел. Някой ден...

___________________________

вторият ден на сетем в годината на овена, 6404 от летоброенето (23. юни 899)

Бог да прости грешната ми душа, но не мога да свикна с новия календар. Имам чувството, че ромеите искат да го наложат в България, само за да могат да ни откъснат от корените ни и да се бъркат в делата ни. Ибо казано е "От елин подарък не взимай!". Но стига за това. Задачата на перото ми е да опише тази история правдиво и истинно. Ще използвам нашето си, българско, летоброене, пък нека Бог отсъди сбъркал ли съм или не.

Аз съм Венку, летописец от свитата на царя Симеона Велики. В момента съм седнал до него и поглеждам косо към снажната му фигура докато пиша. Непоклатим е той, като мраморна колона, въпреки люлеенето на кораба. Свъсил вежди, гледа все напред, към заник-слънце, накъдето се стремим вече трети месец.

Не знам какво накара царя да се отправи на път. Никой не дръзва да го попита, а и никой не се усъмнява в преценката му. Знам само, че един ден след Игнажден, първия ден на новата година, вестоносец от него влезе в килията ми, където довършвах копие от доклада за поредния пограничен сблъсък с ромеите.

- Венку, писар в двора на Симеона Велики, призован си незабавно да се явиш пред Златния трон. - тъй изрече той и след като ми подаде пергамента, подпечатан с царския пръстен, напусна така внезапно, както беше дошъл.

За момент седях с разтреперани ръце. Какво е накарало царя да поиска да ме види, мен, простия писар? Не бях направил нищо, което да заслужи похвалата му, освен няколко отчета за зърното. Дали не бях обидил с нещо владетеля? Легендите за гнева на хановете още навяваха ужас в сърцата и на българи, и на ромеи. Но стига толкова колебание. Призован съм от моя повелител и ще се подчиня на всяка негова заповед.

Бързо изтърках мастилените петна от ръцете си с малко пясък от приготвената наблизо торбичка, подсуших и подпечатах доклада. После сложих леката ризница и ръкавиците си, препасах късия меч и се отправих към тронната зала. На входа й оставих меча при телохранителите. Никой няма право да влиза въоръжен при царя, но всеки годен за война мъж трябва да може да си служи с оръжие.

Тихо и почтително приближих седналия на трона си Симеон. Свъсен и умислен, той дори не забеляза присъствието ми. Седеше и се взираше в безкрая, а очите му бяха като обсидианови остриета. Чаках търпеливо. Царските размисли не бива да бъдат прекъсвани. Около мен тронната зала блестеше на светлината на златни и сребърни светилници, а скъпите килими поглъщаха всеки неволен шум, който ботушите ми издаваха. На поставки се виждаха всевъзможни скъпоценности - златните доспехи на Лъв Хиросфакт, черепа на Никифор I Геник, обкован със сребро и рубини, дръжката на аспаруховия меч, кесарския пръстен на Тервел и още и още. Някои от тези неща бяха пренесени от стария дворец в Плиска, други бяха придобити след преместването ни в Преслав, но всички говореха с оглушителното си мълчание за величието на България. Един слънчев лъч се спускаше през прозореца на залата и играеше по ръкохватките на богато гравирания Златен трон. (следва?)

Тука определно трябва нещо да последва.

Незнам човек, но... абе продължи го това. Трябва да намериш време и да го продължиш.

Откога имам идеята да вкарам нашата, българската история в един магичен свят. А тук ми се струва, че точно натам отиват нещата.

п.п. Нали знаеш... някак по-лесно е да четеш отколкото да пишеш.
Затова - пиши момче, пиши.

Хаха, да, страшно е това И аз искам да пиша за България, но ако тръгна да пиша, то ще е за Тракийските и Славянските богове Но освен и аз да ти кажа да намериш време да пишеш още, друго не мога..