Много е старо това... незнам дали въобще съм го пускал някъде. Детска му работа.
-------------------
ЛЕГЕНДА
Едард мълчеше и се опитваше да запази максимална тишина. Беше висок, едър мъж, заякнал от безкрайната работа по полето. Мъжественото му, красиво лице се беше свило в обичайното за един прост селянин изражение. Изражение на смъртен страх. Това обаче не можеше да се види в непрогледния мрак на мазето на собствената му къща. Само очите му светеха в тъмнината. Светеха силно, с цвета на страха.
Не знаеше какво да направи. Трябваше да има някакъв изход. Войниците можеха и да пропуснат неговата скромна колиба.
- Страх ме е... - чу се стон от ъгъла на мрачното мазе.
- Млъкни Кити! Само това ни трябва сега - страх. - Едард се обърна в посоката, където предполагаше, че се е свила дъщеря му, заедно с брат си и майка си. - И мен ме е страх. Виж го Робърт. Той е смел и се държи.
- Ед... трай си ако обичаш. - Гласът на Корнелия прозвуча някак глухo. Жена му едно време беше красива, но откакто й беше избил четирите предни зъба, вече не беше съвсем така. - Роб е в безсъзнание, а и внимавай как говориш на дъщеря си.
Тонът беше гробовен, но Едард се стресна.
- Извинявай... Аз съм виновен...
- За какво? - Изсмя се тихо жена му. - За това, че по-голям страхливец от теб няма ли? За това няма извинение!
Едард се сви до стената и заплака тихо. Обичаше силно жена си, но тя го мразеше. Баща й я беше омъжил за него, защото му беше длъжник. Не смяташе да я обиква, но... Така стана, че я обичаше повече от всичко на света.
- Млъкни ти казах! Стига си се държал като невръстен глупак. Такъв ли пример даваш на децата си? Какъв мъж си ти в техните очи? Какъв баща си им ти? Поне малко смелост им вдъхни.
Едард обърса сълзите на страх и обида, и рече тихо:
-Извинявай Кити. Не исках да бъда груб. Знаеш, че те обичам.
Чу се въздишка и дъщеря му каза:
- Ти не обичаш никой... Никой освен себе си. Защо иначе удари мама преди месец? Загрози я, и...
- Тихо Кит. Сега не е време за това. - Гласът на Корнелия прозвуча мил и нежен. - Остави баща си да се самосъжалява в собствената си жалка безпомощност...
Чу се тих кикот. Едард се сви още повече и сълзите отново потекоха.
„За нищо не ме бива. Само ралото мога да държа и коня да направлявам, но и той умря. Стрхливец съм - да, но защо трябваше да става така...? Къде е сега баща ми? И той ме отхвърли. Не съм бил негов син. Бил съм копеле... Старият Робърт Ривън не можел да има такъв страхливец за син?! Трябва аз да съм нещо сбъркан?! Няма друго обяснение...”
Едард изхълца, и сви колене до гърдите си. „Сега и децата ми ме отхвърлят. Кори ме обижда и мрази, а когато я ударих се разфуча и... Не трябваше да я удрям. Трябваше да си замълча... Но поне Роб и Кити да не ме мразеха толкова...”
Тежка сълза се отрони от клепача на терзаещия се Едард и се търкулна по бузата му. „А сега и това... Лорд Крелски нападна добрият Барон Готфри... Исках само да си обработвам земята и да се грижа за животните.”
Конят както и малкото овце които притежаваше, бяха умрели. Храната не стигаше.
Едард обърса сълзата и отрони:
- Обичам те Кори. Обичам ви всички...
- Ооо, я млъквай! Ти никого не обичаш, освен себе си. Дори Кит ти го каза. Казах ти да си траеш. Само плашиш децата с мрънкането си.
- Обиждай ме колкото си искаш! - Въздъхна той. - Свикнал съм.
Едард притисна още по-силно колене към гърдите си и затвори очи. „Дано хората на Крелски да пропуснат нашата къща. Дано! Заради Корнелия и децата... Не заради мен, не заради мен...” Едард сви ръце в крехка молитва и тихо прошепна:
- Боже на войната, милоста и съсраданието... чуй молитвата ми... Моля те опази семейството ми. Нека те не пострадат. С мен прави каквото искаш... Аз и без това съм ненужен...”
- Качваме се горе. - Рече високо Корнелия и Едард чу как халатът и зашумоля в мрака. - Ти ако искаш остани тук.
- Кори... Моля те! - Простена Едард. - Това е лудост. Ттт..те са още горе...
Жена му се изсмя.
- Страхливец! Стой си тук щом искаш. Да не би да са в къщата, а? Сигурно са си заминали...
Заминали си били. Луда ли беше... Още се чуваха приглушените звуци на битката отвън.
„Тя е луда. По-дяволите обичам я. И децата обичам. Моля те Гилдур. Спри я! Моля те...”
- Децата си имат легла. Няма да позволя да спят в мазето. Та тук смърди на страх. Твоят страх...
Тя разбуди Кити и понесе Робърт нагоре по стълбите. Затръшна силно вратата и Едард остана сам в тъмнината.
- Тя е луда... - промълви тихо той. - Трябва да я спра!
Стана и тих като смъртта се отправи към тежката дъбова врата. Щом стигна до нея се чу трясък. Кити изпищя.
Едард открехна леко вратата и надникна през тънкия процеп.
В стаята нахлуха четирима мъже, облечени в ливреите на Лорд Крелски - зелени туники с бели маншети.
- Хей ти! - Едард погледна към жена си, която се беше навела и поставяше Роб в кревата. Гледаше мъжете уплашено през рамо. Сърцето на Едард подскочи. - Ела тук кукло... Имам нещо за теб.
Мъжът се ухили сластно и кресна:
- Хванете я!
Другите трима се хвърлиха към Корнелия.
- Хванете и хлапетата. Тази вечер хубаво ще се позабавляваме.
Едард чу дивашкия смях на войниците и мъчителния писък на Кити.
Сцената, която се разигра пред него, не успя да му понесе. Страх сгърчи сърцето му. Не можеше да помръдне от мястото си. Стоеше и гледаше през процепа как изнасилват собствените му жена и деца. Обичаше ги повече от себе си, но не можеше да заповяда на тялото си да се задвижи. Искаше да се хвърли в сумрачната стая, но... страхът го сковаваше. Страшните писъци на Кити и на Робърт още повече влошаваха положението. Корнелия, като че ли беше припаднала, но децата му си бяха в съзнание. Много добре знаеше, какво изпитват сега. Много добре... Додрайфа му се, но успя някак да се сдържи.
“Трябва да помогна! Трябва!”
Едард се насили пак, но страхът го беше завладял. Не можеше да помръдне и крачка напред. Не можеше дори да мигне. Гледаше и слушаше... гледаше и слушаше... Помоли се пак на своите богове, но те не го чуха.
- Ха... - възкликна мъжът, който явно командваше останалите. - Тая пачавра припадна. Сега ще я науча аз... Не трябваше да припадаш куклооо... Едард видя как войникът измъкна меча си и отсече главата не Корнелия с един замах. Силна струя кръв изпръска тавана и стената отсреща. Скоро спря. Сърцето и беше спряло да бие. Беше мъртва.
Едард изхлипа тихо, но се стресна да не го чуят.
- Крок, клъцни вратлетата и на пикльовците, след като свършите.
Едард чу смеха на въпросния мъж, след което видя през процепа как синът му падна на земята облян в кръв. Момчето още се гърчеше, когато вторият непремерен удар го нацели в дясното рамо. Отряза го цялото. Синът му изпищя. Третият удар го довърши - право в челото. Главата му се пръсна, като изпръска дрехите на войника с кървава пихтия от плът и мозък.
Чу се далечен вой на рог. Водачът на мъжете се стресна и се обърна.
- Негово височество свиква войските. Трябва да се връщаме. - Войникът затегна колана си и викна. - Хайде Гик, оставете пиклата и я убийте. Бързо!
Едард гледаше как главата на Кити падна на пода, до тази на жена му. Гледаше и не можеше да помръдне.
- Хайде по-бързо! Ако закъснеем за сбора, Лорд Крелски ще ни набие главите на колове.
Мъжете излязоха и оставиха трите трупа захвърлени, на пода в стаята.
Едард гледаше... гледаше... слушаше... Нещо в него се прекърши. Той падна на колене, лицето му се сгърчи, но сълзи нямаше. Нямаше откъде да се вземат. Всичко беше свършило.
***
Той стана. Сякаш след векове. Една мисъл се въртеше в главата му.
”Ако не беше излязла... ако не беше излязла...”
Едард се затътри олюлявайки се към входа на къщата. Искаше да умре. Искаше го с цялото си сърце. Нямаше вече страх. Имаше нещо ново. Някакво ново чувсто. Тежко, но все пак чувство.
„Значи още съм жив?! Искам да умра. Къде сте? Къде сте...?”
Еддард търсеше с поглед вражеските войници, но не видя никой.
- Къде стеееееее...? - Протяжният вой остана сам сред опожареното селце. Войниците си бяха тръгнали. Бяха го оставили жив. Жив!
Не искаше да е жив.
Едард отново се свлече на колене и се замоли.
- Ела и ме вземи велики боже на Войната... Гилдур Справедливи... Смили се над мен. Вземи душата ми, вземи живота ми!
Молитвата му беше толкова искрена и отчаяна, че нямаше начин да не бъде чута. Нямаше начин.
И наистина. Едард чу глас пред себе си и вдигна поглед. Пред него стоеше висок красив мъж, облечен в искрящи, като зората златни доспехи, украсени с тъмночервени, кървави рубини. Златният меч на кръста му висеше величествено. Дълъг, искрящ, страховит меч всяващ респект и почит.
- Стани Едард Ривън, син на Робърт Ривън! Кажи за какво ме повика!
Едард коленичеше сред труповете на своите съселяни, противникови и приятелски войници. Погледът му срещна твърдо очите на м ъжа.
- Ти ли си Гилдур Речния, Богът на Войната, Милостта и Справедливостта?
Гилдур се усмихна и отвърна:
- Да, но надали ме извика за да ме питаш това.
- О не... - рече странно Едард. - Имам да те питам само едно нещо.
Гилдур повдигна русите си вежди. Същите като цвета на косата му.
Безцветните му очи се вгледаха в коленичилия мъж, и Той видя нещо странно в него. Усети гняв. Силен гняв. Мъчно обуздана, луда ярост. Гилдур богът на Войната се отдръпна крачка назад и рече:
- Давай тогава. Питай!
Едард сведе поглед и запита:
- Чу ли моливите ми преди това? Когато... когато бяхме в мазето? Чу ли ги...? – промълви с дрезгав глас Едард.
Гилдур отстъпи още една крачка назад.
- Да! Чух ги. - Рече тихо той. Знаеше, че не трябва да е тук. Нещо не беше наред. Гилдур едва усети рязката промяна в аурата на коленичилия пред него мъж.
Едард се изправи бавно и взе един захвърлен, оцапан с кръв стар меч. Никога през живота си не беше хващал оръжие. Мечът обаче прилегна перфектно в ръката му.
- Чул си ги? И не направи нищо? Защо!?
Гилдур отстъпи още крачка назад и видя яростта в очите на Едард. Видя я. Не само я почувства, но я видя.
Едард присъпи бавно и плавно се доближи до Гилдур. Богът на Войната, Милостта и Състраданието се отдръпна още назад.
Едард усети страх. Само, че този път страхът не беше негов.
„Моля те боже Гилдур. Спри я! Моля те...”
Тази мисъл се въртеше в главата на Едард.
„Да.Чух ги.” Беше отговорът на божеството. „Да.Чух ги. Да...чух ги...да чух...ги...”
Усети наплива на луда, нечовешка ярост. Желание за мъст закрещя в главата и сърцето му. Едард не успя да се овладее.
Скочи! С невероятна бързина преодоля разстоянието, което го делеше от Божествово и замахна към рамото му.
----
“Бягай Гилдур!” Богът чу гласа на баща си. ”Той ще те убие! Нямаш шанс срещу него!”
В същия момент нащърбеният, ръждясал меч го удари право в рамото. Гилдур залитна. Напрегна всички сили да извади меча си, но Човекът пред него беше по-бърз. По-бърз от един Бог?!
„Не можеш да използваш силите си. Не и срещу него. Не и сега! Не мога да ти помогна! Бягай!” Екът на бащиния глас отекна в главата му заедно с меча на Едард.
Гилдур успя да извади меча си, но не отрази добре напада на изпадналият в кървава ярост мъж.Удърът посече крака му.
----
Едард замахна отново.
Бурята в него се усилваше и той едвам я одържаше.
Замахът му бе посрещнат от меча на Гилдур. С мощен грохот божественото острие се прекърши. Мечът на бога на войната се счупи!? Връщане назад нямаше. Гилдур разбра,че ще умре.
Едард нападна отново, и сияещият в цвета на зората бог се олюля с забит в гърдите меч. Падна на колене.
- Милост... - Простена божеството.
Едард го погледна с леден поглед и лека усмивка озари лицето му.
Завъртя меча и дръпна рязко нагоре, към главата на Гилдур като я разполови на две. Тялото потрепера и се срина в кървавата кал.
Едард падна на колене. Извика. Загърчи се. Яроста напираше. Не можеше да я спре. Болеше. Силно. Едард се сгърчи още повече. Спомни си сцената в къщата. Жена му, децата. Обичаше ги. Въпреки всичко. Повече от себе си... Болката го изгаряше. Той се опита да се изправи. Мъчно. Много мъчно.
„Трябва да я спра! Веднага!”
Посегна за меча. Беше далеч. Протегна ръка без да се замисля, и мечът полетя към него. Знаеше какво трябва да направи. „Убиеш ли бог, заставаш на негово място. Само когато си готов и можеш да заемеш мястото му, имаш шанса да го убиеш.” Старата Легенда го разтърси още повече.
- Не съм готов. – Простена Едард сякаш обръщайки се към Грааман, бащата на всички богове. Бащата на всичко.
Едард протегна ръце и заби меча в корема си. Не усети болка.
Яростта беше по-силна. Разкъсваше го.
Раната зарастна мигновено. Едард отново замахна. Този път към сърцето. Никаква болка. Удари отново и отново, и отново... Болка нямаше.
Яростта беше по-силна.
Раната отново се възстанови. Едард посегна към главата си, но мечът не постигна целта си. Усети как смаза черепа му и потъна в мозъка, но болка отново нямаше. Яростта напираше... нямаше край... Едард хвърли меча и опипа главата си. Не напипа рана. Нямаше рана!
- АААААААаааа!!! - Нечовешкият му рев разтърси околността. Гората се смълча, всичко живо замлъкна. Дори вятърът не се чуваше. Сякаш времето спря.
„Какво става с мен? Какво...?”
Яростта го смазваше. Не можеше да си поеме дъх. Отново се сгърчи на земята.
„Спри! Моля те. Спри. СПРИ!”
Болката спря. Едард не смееше да мръдне.
Полека се изправи и огледа околността. Нещо се беше променило. Всичко беше сякаш изоснови различно. Изведнъж разбра.
„Аз не чувствам!? Не изпитвам никакви чувства!? Нищо освен тиха, приглушена Вина. Вина за три смърти. Вина за смъртта на жена ми, дъщеря ми и синът ми.” Едард погледна на Запад. Слънцето тамън изгряваше.
„Никога няма да забравя тази Вина. Лека полека тя ще ме унищожи. Ще унищожи същността ми. Това е наказанието. Наказанието вселенско, за това че отказах Божествеността.”
Жестоко наказание. Вечна нестихваща болка.
Само че болка нямаше.
Пон Ное 19, 2007 8:45 pm
