Монолог

С бавни, тихи стъпки вървя по коридорите на киното. Червеният плюш заглушава дори лекото проскърцване на кожените ми обувки. Излизам. Моето колело е едно от последните, заключени на отсрещния тротоар. Студеният януарски въздух се вмъква под яката на якето ми и се впива в кожата ми. Реката разкъсва лунното отражение и тихи плисъци се носят във въздуха.

Поглеждам към Пер. Филмът му е повлиял също толкова много, колкото и на мен. Гледахме "Eastern Promises". За руската мафия в Лондон. Все още не мога да си обясня какво е посланието му. За силата на бащината любов? За стремежа към справедливост? За целеустремеността? За целите, средствата, постиженията и тяхната цена? Толкова ли съм заситен с холивудски лигавщини, че един филм за една напълно реална и възможна ситуация може така да ме потресе?

Сбогуваме се с тихи думи. Улиците отново са пусти, но този път тишината е различна. Не е доволно уморена, както след голямо излизане в събота вечер. Нито пък спотаена като пред буря, чакаща най-малък повод да се развихри. Лежи като покров над града, мастилена завеса, без движение, без промяна, вечна и задушаваща. Полепва по костите и човек дори не осъзнава, че е там.

Камбанарията на катедралата прозвънява три пъти в нощта. Три четвърти от единайсетия час. Спиците на колелото ми потракват ритмичнио докато го бутам нагоре по склона. Не бързам да се прибирам. Не искам да бързам заникъде. Там ще е същата тишина. Стигам до върха на хълма и се качвам на седлото. Бавно се спускам по полегатия наклон, оставяйки инерцията да си свърши работата. Спирам и отпускам крак на земята.

Гробищата. Ред след ред келтски кръстове, малтийски кръстове, правоъгълни надгробни камъни, гръцки кръстове, паметници, плочи. Знаели ли са тези, които са ги поръчали, за различните символи, увенчаващи последния сън на близките им? А какво мислят самите спящи по въпроса? Местата им за покой не ме смущават с близостта си. А смущавам ли ги аз, с хрущящите си стъпки по ситния чакъл?

Спомням си за дядо си. Покойният, когото никога не съм познавал. Слушал съм безброй разкази за него, а единственото, което помня, е лъчезарно лице, надвесено над люлката ми. Вчера празнувахме рождения ден на Албена. Тя, приятелят й и моя милост. И дядо Васил. Убеден съм, че беше там. Сипах му вино. От това на дядо ми Владо. Мисля, че се зарадва.

Пред мен се извисява бор. Може и ела да е. Черните клони се открояват на фона на черното небе. Кое черно е по-черно? Кой мрак е по-малко мрачен? Тъмнината се сгъстява. Поглеждам наляво и забелязвам кандила пред доста от гробовете. Кога смъртта се оказа единствената светлина в мрака? Друга светлина подразва крайчеца на окото ми. Поглеждам надясно. Голите клони на дърветата раздират огряното от светлините на града облачно небе. Големи свине сме това хората, и небосклона оцапахме.

Наближавам общежитието си. Нов наклон, този път по-стръмен. Движа се без да мърдам. И то все по-бързо. Спирачките ме заковават на сантиметър от стената. А нощта продължава да застила земята...

Ти в сериозен транс си бил изпаднал!!! Радвам се,че пак си писал! Хубаво е! Кара те да се замислиш, за какво точно незнам, но се замисляш!И как може да ходиш посред нощ сам на гробища???

П.С. Как може да не различаваш ела от бор???

Гробищата са в средата на града. Като се прибирам от студентския клуб, пътят ми минава през тях. А и какво като е през нощта. То още по-студено, милите да не са луди да излязат да си говорим по това време.

П.С. Беше тъмно. И далечно. И черно.

Верно ли са по средата на града? Това направо си е....... как да кажа - направо Чудно ! И не приемам такива оправдания - тъмно било и далече, пък и черно отгоре на всичко

Без думи.
И аз се замислям така. Хари, ти мислиш ли си за дядо Пеньо и дядо Ваньо? Липсват ми

Хм....сещам се за тях в много странни моменти и все необичайни (сега обаче не мога да ти дам конкретен пример ) и ми се случва да ги сънувам и..............Странно е и обаркано.......