Кратичко...

Липсваш ми! Ужасно много. Не мога дори да си представя, че е възможно да се опиташ да ме разбереш. Незнам, как и защо те обичам толкова... Дори няма думи да опиша колко те обичам... Това е абсурдно! Пълна глупост. Хората обичаме да се забавляваме с глупости. Обичаме смеха, а смеха е глупав! Дали?!

Няма значение... Любовта е нещото, което ме.......... просто ме ... завладява! Това е истината... обречени сме на любовта, а тя доста рядко е просто любов. Иронично, банално, абсурдно... пак сме тука! До абсурда! Какво е това?! Ние хортата не можем ли да бъдем малко по ориентирани и адекватни. По-зрели...Спокойни... уверени. Защо се предаваме... и възвеличаваме своето падение?! Защо сме такива каквито сме? И дали съзнанието ни не е просто наказание, чрез т.н. “метод на самоосъзнаване”... Не помня какво исках да кажа вече... раскета ме разби... не мога... любовта преебава човека...  Не виждам смисъл... няма мацка която да ми разбере ситуацията... Въпреки, че може би точно това “изискване” от моя страна – разбиране... е повратната точка. Разковничето!

Мъст!


==========================================



Усещам мощта. Усещам страхът и невероятното желание за смърт. Искам да убивам. Да мажа и размазвам. Но нямам шанс. Живея в огъня на съвременния свят, който поглъща и последната искрица живот. Седя сам на ръба на собствената си безпомощност, взрян в безкрайната бездна на собственото си неудачие. Стоя взрян и изсъхнал, изсушен и празен. Нищо не искам, нищо не мога. Тотално изсмукан, изстискан от собственото си племе – човекът.
Keep Rockin’, крещеше моето сърце, но разумът ми говореше друго. Stay stady… be cool. There are some days of total depression and zero brain activity. Everything will be alright.
А сърцето отново: Keep Rockin’, bro… keep rockin’!
А аз си стоях, сам самичък на ръба и се опитвах да видя, това, което нямаше как да видя – собствените си мечти. Те бяха само в моята глава, и нямаше как да излязат от там.
That’s why you keep rockin’– отново ми нашена сърцето.
Аз обаче сякаш не го чувах. Сякаш някой се опитваше да ми втълпи нещо. Което не беше част от мен. Нима човещинката ми беше чужда? Нима емоцията беше прекалено сложна за моята проста и ограничена същност? Нима нямах право да изпитвам истински чувства? Кой бях аз и каква беше моята цел? Накъде бях тръгнал?