Старичко...

Неква бегла среда... нема край.

... Стоеше в храсталака вече повече от час. Беше сигурен, че жертвите му щаха да минат от тук. Много хора не харесваха това, че някакъв представител от расата на хората-вълци е на свобода и се търкаля в кръв. Човешка кръв. Определено той беше един от най-надеждните, но Гилдията го беше изпратила, за да се отърве от него, и той това го знаеше много добре. Просто беше нерентабилно за гилдията да бъде оставен жив. Така хората от върха се опитваха с един удар два заека да свалят, но надали щеше да стане нещо подобно.
Изведнъж в главата му нахлуха, стари, болезнени спомени. Пръв се появи споменът, в който го вербуваха. Намериха го на улицата, в някакъв град, който той не познаваше. Беше нов там. Беше се изгубил. После го отвлякоха. Сложиха го в един голям чувал, точно като в приказките. Не си спомняше много добре какво точно е мислил или изпитвал тогава, но все още усещаше тогавашния страх. След това нахлуха спомените от академията, тренировките, теорията, тактическите часове, после първите учения, първите дребни мисии... Той стисна зъби, затвори очи и притискайки палец и показалец към слепоочието си, бавно премахна тежките мисли и спомени от съзнанието си. Бяха трудни години, но така и не успяха да го пречупят докрай. Сякаш винаги той беше против всичко, което вършеше, но не го показваше. В Гилдията обаче има хора, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени Обикновени Хора. Има такива, и то във висшите ешeлони, които владеят много повече сили и умения отколкото който и да било човек. Бяха го усетили в предишната мисия и го бяха изпратили тук. На смърт. Но той нямаше да се даде.
Изправи се бавно и фигурата му се изтегна в цял ръст. Беше строен, и още с дрехите можеше да се каже, че има жилаво и силно тяло. Движенията му бяха някак меланхонични, спокойни. Лицето му изразяваше винаги онази замислена сериозност, която някои хора наричаха – каменна или желязна. Точно от там му идваше и прозвището от академията – Ирънсмайл. Желязната усмивка. Усмивка, защото никога не се усмихваше и никога не показваше чувствата си.
Дългата, леко къдрава кестенява коса обрамчваше сериозното му лице, и го правеше още по-загадъчен на вид и донякъде страшен. Кестенявите му очи сякаш бяха безкрайно дълбоки, и може би малко тъжни, а тежките вежди, надвисняли над прекрасните очи, сякаш завършваха образа на един не особено привлекателен, но чаровен мъж. Облеклото му беше просто: черни кожени панталони и черна кожена риза. Черна вълнена туника и дълго черно палто. Черните му ботуши бяха направени от някаква много странна кожа, която всъщност беше невероятно лека и в същото време здрава.
Външният му вид с нищо не издаваше неговия занаят. Той беше наемен убиец. Извършваше поръчкови убийства както за крале, императори и министри, така и за обикновените хорица. Определено не харесваше това, което върши, но нямаше друг избор. Фигурите бяха наредени на дъската, а той дори нямаше шансa да играе. Той беше една от пешките, които стояха най-отпред. Той беше точно тази пешка, която беше пожертвана в името на нещо по-висше, по-разумно, по-доходоносно.
Отново разтърка слепоочие с ръка, разтърси глава и се покатери на дървото над него – огромен стар дъб. Скри се в листака и отново зачака. Този път съвсем скоро, от завоя на горският път се чуха тихи стъпки. Ирънсмайл се вгледа и различи двете фигури, които му бяха заръчали да очисти. Жената-вълк и кентавърът. Един от последните, ако можеше да се вярва на местната преса.
Младежът изчака фигурите да се приближът достатъчно и се приготви за скок. Точно преди да се хвърли върху жената, нещо го спря. Нещо го задържа. Той не можеше да помръдне.
Погледна отново надолу към пътя и видя облечената в черно млада жена да сваля качулката си и да среща неговия поглед.
-Мислеше си, че ще можеш да ме убиеш толкова лесно. – Усмивката и го смрази. – Жестоко се лъжеш миличък.
Тя направи едва забележим жест с ръка и той изхвърча от короната на дървото надолу към нея. Не падна на земята, а застина на двадесетина сантиметра над земята, с опрян нож в гърлото.
-Кой те изпрати? – Момичето, защото след като я видя по-отблизо, разбра, че всъщност е момиче, а не жена, притина ножа още по-силно към гърлото му и той усети топлината на собствената си кръв да се разлива леко по врата му. – Казвай! Веднага!
Ирънсмайл обаче не проговори, и то не защото не искаше да запази Гилдията в тайна, ами поради начина по който се опитваха да изтръгнат тази информация от него. Той леко завъртя очи към кентавърa и прошепна:
-Само не разбрах защо трябва да убия и теб.
След като каза това, той се отпусна и мигновено хвана ръката на жената-вълк. Изви я и изтръгна ножа от хватката й. Лявата му ръка, свита в юмрук, се спря в лицето й, като усети изхрущяването на счупени кости. Носът и беше размазан. Хватката и се отпусна, и той леко пристъпи на земята. Обърна се мълниеносно към кентавъра и заби десния си юмрук, без да използва ножa, в главата му. Кентавърът се свлече на земята и замръзна.
Ирънсмайл застина и остана неподвижен още около минута. Дори той не успя да осъзнае какво точно е направил. Всичко стана толкова бързо, че надали беше минала и секунда. След като се поосъзна, клекна до момичето-вълк и се вгледа в лицето й. Нямаше и помен от смазания и нос. Това не го yчуди. Yчуди го друго. Как такова същество като нея, славещо се с какви ли не умения и забулено в какви ли не мистерии, не успя не само да отгатне намеренията му, но и да отреагира на атаката му. Почти същото важеше и за кентавъра, но при него случаят беше съвсем различен. Не беше чувал досега някой да беше повалял полукон с един удар, при това с голи ръце.
След като ги огледа внимателно, претърси ги за оръжие и го иззе, той се залови, да премести двете същества навътре в гората и да ги скрие от евентуалните минувачи. След като ги завърза достатъчно здраво, сигурен, че няма да се измъкнат, ако евентуално някой от тях дойде в съзнание, той се запъти обратно към пътя, за да заличи следите от битката...