Верижен разказ

Стандартно и клиширано, но въпреки това се получават яки неща. Идеята е простичка, започва се някакво мъгляво сюжетче, което всеки от вас доразвива по желание. Единственото правило е новите добавки да не противоречат на старите. Ограничения няма, героите могат да са каквито искат, да правят каквото си искат, да се убиват, изнасилват, награждават и какво ли не още. Само не го обръщайте на простотия, че така омръзва бързо. И за правопис, пунктуация и граматика ще режа

_____________________________________


Лейди Кана беше във вихъра си. Сложните стъпки на танца бяха като спокойна разходка в парка за нея. Музиката се лееше леко от ъгъла на оркестъра, най-добрите музиканти в цяла Силадия, а партньорът й беше просто мечта. Улавяше и най-фините смени на такта и умело ту поемаше, ту предаваше водачеството. Все пак тя не можеше да разбере кой точно стои срещу нея. Наистина, маската скриваше само лицето му, но пружиниращите движения на гъвкавата му фигура издаваха сила и бързина, които трудно се запазваха в ангажиращия живот на кралския двор. Дали не беше син на някой от благородниците? Или някой дързък непознат, наумил си кой знае каква авантюра, намъквайки се неканен на Бала на Розата?

Сякаш усетил мислите й, непознатият се усмихна. Поне това трябваше да означават веселите пламъчета, грейнали в очите му. Той я притисна леко към себе си, после я завъртя в поредния каприз на танца и плъзна длан надолу по страната й докато тя се обръщаше.

Интересна мисъл прекоси съзнанието на лейди Кана. Скришом тя се озърна, търсейки с поглед съпруга си, херцог Жердин. Видя го близо до изхода на залата, потънал в увлекателен разговор със съпругата и племенника на барон Рейлат. Уверила се, че е извън наблюдение, лейди Кана се извърна обратно към партньора си... само за да разбере, че танцът отново е сменил двойките и в момента танцува с.......

барон Толедо. Той носеше само домино, което не можеше да скрие ехидната му усмивка. Лейди Кана беше виждала тази усмивка много пъти, тя се появяваше на лицето на барона всеки път, когато беше близо до жена.

Но дори и да беше с маска, която покрива цялото му лице, пак щеше да го познае, по очите. Тези сиви мъгляви очи, винаги оставяха странното впечатление, че изсмукват част от енергията и, че разкриват и най-съкровените и тайни и че им се надсмиват. Имаше нещо нечовешко в начина по който изглеждаха - можеш да потънеш в тях и едновременно с това да се блъснеш в невидима, ледена стена.

Беше доста привлекателен и покоряваше умовете и сърцата на много момичета, но лейди Кана го ненавиждаше. Не обичаше начина, по който баронът се опитваше да я направи една от многобройните му любовници. Определено думите му я ласкаеха, но херцогинята знаеше, че казва всички тези комплименти и на всички обикновени придворни дами. Тъкмо се чудеше как да се завърти в танца, за да избегне разговора и се чу силен трясък от отваряне на врата. Всички погледи в залата се обърнаха, за да срещнат...

...Нищо!Вратите бяха широко отворени,но там нямаше никого!Тъкмо в момента когато всичко щеше да си продължи както до сега, тихи стъпки нарушиха жизнерадостта на приема със своята сигурна и уверена самота в тишината и мрака,които сякаш струяха през вратата.

Едно младо момче,а може би зрял мъж,или дори побелял старец,трудно беше да се определи ,особено след като всеки присъщващ на това място в момента го виждаше по различен начин,пристъпи в залата.То вдигна глава и черните къдрици сипещи се по раменете му сякаш зазвъняха,а усмивката...

Ръката на която стоеше пръстенът от жива кръв се отдръпна от водата в която се виждаше сцената.Нямаше нужда да продължава да гледа,защото прекрасно знаеше какво ще се случи по-натам...

В залата настъпи непрогледен мрак, чуха се няколко гръмотевици, последваха писъци. След силното бучене, може би на вятър?, тъмнината започна постепенно да се разкъсва, оставяйки всички в залата вцепенени от страх. Но не всички. Залата беше наполовина празна...

Барон Трещелник влетя с мухоподобната си машина за летене, която на галено наричаше Зузи, разбивайки някоя друга гръцка колона от времето на Аристотел. Заедно с него пристигна и верният му домашен любимец - лъвът Чочо, който като чу писъците започна да впива свирепия си поглед в паникьосаните хора.

"Ко стаа тука е даге... ?" - каза Баронът усмихвайки се под дъъългия си, но все така фин мустак.

Единствено момчето с къдриците се осмели да пристъпи напред и да обясни на барона, че те току що..............

Ayradyss:OMG, Akhbar, какво е това?! Верно, не е лошо, забавно е, ама ние се стараем да напишем нещо по-....абе просто по-така. Ще го оставя, ама следващият, който дописва не е нужно да се съобразява с това.

паа... това е моето участие тука и е нооо готяно, Nemezida, OMG !?!? ако проблемът е в размера ... Ше го уголемим следващия път стига оффтопик за пръв път учавствам в такова мероприятие и ми е забавно не бъди Spielverderberin .... ae

Трещелник се обърна към сбралите се в залата хора и леко подвикна:
- Люде человешки, язе с мойта машинга леко така, трудности изпитваме по основание член трети на летателния закон за магическите машини. Що се отнася до това съжалявам за гръмотевиците и пушилката. Недейте се плаши от мойто най-добър приятел Чочко, чийто само външен вид внушава страх и отвращение. – Всеизвестният барон-професор засука мустака си и продължи. – Момчето е много добър и нежен... обича да му обръщат вниманийце.

Трещелник скочи от машината си, която остана да виси във въздуха и се обърна към къдравия младеж:

- Мосьо конте! Виждам, че така леко успях да ви прахосам иначе величественото пристигане, на този така прекрасен бал, организиран от Халиф Али ибн Абдул Рашид Сакъркарам Сикдаш Корбун Ажгада Ел д’Гоздубар. - Баронът отново засука нежно, финия си мустак. – Виждам, леко сте прекалили, така с магическите си фокуси, което леко ме притеснява, така. Но уви... това може да се поправи!

Лека усмивка се появи на изящното му, приветливо лице.

- Мойто момче ще Ви покаже, така, що е това магия! Как си позволявате Вие, така, леко да телепортирате разни добри люде, така, във външния пояс, извън пределите, на така нашето мило Царство, в света на Леко неизследваните територий на така Безкрайния Океан!?

Трещелник само смигна и лъвът Чочо се хвърли върху младежът с искрящите черни къдрици.

Младежът отскочи рязко встрани виждайки връхлитащия лъв. Очаквайки сблъсъка, не усети как всичко около него се замъгли, и изведнъж се чу трясък. Отнейде чу обърканото слово на Трещелник:
- Отново ще ме извинявате така многоуважавани люде присъстващи на този така прекрасен бал, за леките смущания, гръмотевици и пушеци, но...

Постепенно гласът заглъхна и младежът се усети да виси свободно във въздуха или по-точно да пада мълниеносно към Езерото намиращо пред Замъка на Халифа. С рязък плисък падна точно в центъра му, проклинайки лудия барон. За всеки беше известно, колко престъпници и политически врагове на могъщия Халиф бяха заключвани в магическото Езеро.

Дали имаше шанс да се измъкне...

Атикус, защото това беше името на чернокосия младеж, се огледа. Намираше се в просторен, пуст коридор с бяло-сини мраморни стени и под. Беше светло, но не знаеше защо - нямаше прозорци, нито факли по стените. Чак тогава осъзна, че всъщност трябваше да се намира в Магическото езеро. Беше паднал в него преди...преди малко? Преди часове? Последният му спомен беше как цопва в Езерото, а сега изведнъж седеше изправен по средата на дълъг коридор и за негово голямо учудване - абсолютно сух.

Една идея пропълзя бавно в съзнанието му и Атикус обърна поглед нагоре. Не се учуди, когато видя огромна маса вода над него. Сякаш всичко беше обърнато, сякаш се беше надвесил над езерото, но въпреки всичко то оставаше над него. Младежът се надигна на пръсти и едвам успя да докосне водата. Нямаше стъкло, но и не можеше да пъхне ръката си по-навътре.

"Е, добре" - помисли си Атикус. "Не виждам какво мога повече да направя тук", с което стъпи отново здраво на земята и се огледа първо наляво, а после надясно. В двете посоки коридорът изглеждаше напълно еднакъв...

"Е добре..." - помисли си той - " ...все в едната посока трябва да тръгна, но как по дяволите да разбера на къде?" Както седеше и се чудеше, Атикус неволно сложи ръце в джововете си. Младежът понечи да извади нищо от десния, но сякаш осъзна, че това би било твърде неразумно и бързо постави ръката си върху джоба, озъртайки се нервно. В левия джоб нямаше почти нищо интересно: смачкана хартия, странно вързопче с пепеляв цвят и малка кама. Той взе камата, постави я на пода и я завъртя. Острието посочи на дясно, Атикус прибра нещата си и тръгна надолу по коридора. Стъпките му кънтяха някак призрачно, той вървеше вече около час, а му се струвашер че е все още на същото място, беше на път да спре, котато долови познат аромат...

...Беше аромата на тукощо опушено месо. В момента в които го усети осъзна че не е ял от сутринта преди бала. Не знаеше колко време е минало от тогава, но бошуващия му стомах му подсказваше че е минало доста време.

Засили си към посоката от която идваше аромата и след по малко от минута го видя. Пред него седеше чиния с голям свински бут. Не знаеше чий е и какво прави самотна храна на такова място, но от глада го бяха напуснали морала и инстинкта за само съхранение.
Нахвърли се върху месото и в момента в който щепе да отхапе от него то изчезна. огледа се и го видя на 5 метра от него. Тръгна към месото с мисълта, че умът му е изиграл шега и затова е решил че месото е било по близо от колкото е. Седна до чинията и пак опита да отхапе от месото. В мига в които зъбите му докоснаха плътта месото пак изчезна. Беше на старото си място и Атикус почна да се отчаива. Явно Магическото езеро не беше само място в което те задържат но и място за мъчения . Той побърза да се отдалечи от месото и злия му аромат който бе се по-привлекателен с всеки момент.

В същото време не много далече от него ако можеше да се говори за растояния когато говорим за Езерото в балната зала на Замъка на Халифа група магъосници търсеха следи от това каде бяха изчезнали гостите. В средата на залата седеше Трещелник виейки мустак, а Чочо обикаляше нервно в кръгове и ръмжеше на Маговете. Животното никога не ги бе харесвало не понасяше магията нито Летяштата машина на господаря му, който никога не бе забелязал това. Но Чочо седеше и търпеше защото лоялността му беше непреклонна.

- Спокоино Чоче. - каза Трещелник който си мислише че Чочо просто искаше да се прибере - Ей ся шъ свършат тук и са прибираме.

- Намерихме нещо! - се провикна единия маг......

Лейди Кана се взираше в Езерото. Винаги беше обичала гледката от прозореца на покоите си - гладките и спокойни води, птиците, които се стрелкаха във всички посоки над нея, Величествената гора и планината Оронара, която се синееше на хоризонта. Но сега Езерото я смущаваше, а тя дори не знаеше защо. Знаеше само, че този път не може да откъсне очи от него...не биваше.

И тогава тя забеляза нещо. Птиците никога не се спускаха към водата, дори не се приближаваха, за да уловят някоя дребна рибка или ниско летяща мушица. Как можеше до сега да не го е забелязвала? А се беше взирала толкова пъти. Как можеше да е толкова глупава? Някак си беше сигурна, че езерото има нещо общо с изчезването на хората от Бала на Розата.

Тъкмо обмисляше възможността предположението и да е вярно, когато на вратата се почука. Тя бързо приглади роклята си и с подходящ дори за господарката на замъка глас каза: "Влез."

Един от придворните на Халифа влезе и се поклони припряно. Когато лейди Кана го освободи с поглед, той се изправи и започна с редовния си доклад...но за изненада на херцогинята придворният, на име Анри, почти изстреля думите:

- Милейди, маговете са открили нещо! Съпругът ви, херцог Жердин, настоява всички да слезнат в залата за аудиенции. - Или поне всички, които са останали. - Промърмори под нос.

- Благодаря ти, Анри. Ще отида веднага.

Атикус разсъждаваше. Не го биваше много, но обстоятелствата го налагаха. Защо беше тук и кой го измъчваше? Това бяха въпроси на които той не можеше да си отговори.
Неволно се сети за глупостите с които го занимаваха като малък свещениците - това можи би е място където той трябва да се пречисти от всички злини, които беше направил - Чистилището! А те никак не бяха малко - имаше навика да се заиграва с прислужничките и дъщерите на ханджиите, при които отсядаше. "Но това не е лошо нещо", помисли си той, "Ако за такива неща наказваха тук трябваше да гъмжи от хора! А и аз не съм мъртъв за да съм в Чистилището.". Явно недоволен от посоката на разсъжденията си той неволно се сети че във вътрешния джоб имаше приспивателни. Реши да ги изгълта и да се остави на съня. Умората му беше дошла в повече, а и утрото е по-мъдро от вечерта.
...ако тук, долу, имаше утро.
И така, той се унесе и засънува....

- А сега сложи и другия си крак в стремето и се дръж здраво за юздите. Твоята кобила ще следва моята, така че няма от какво да се притесняваш.

Той смигна на момичето и се метна на собствения си кон. Не му беше за първи път да се измъква така с някоя ханджийска щерка, а пък и знаеше, че баща и няма да е доволен като разбере. Това само засилваше тръпката, затова сръга кобилата си в ребрата. За всеки случай.

Беше ранно утро. "Какво пък, и в това си има своя чар" - помисли си той и се обърна назад. Анна беше...хубава. Малко позакръглена в ханша, но на него това му харесваше, допринасяше за женствеността и. Момичето се беше прилепило до шията на коня си и изобщо не гледаше накъде отиват. "Чудесно". Атикус се ухили и кривна от пътя.

След около час езда стигнаха до една долчинка. Подходящо място за...и тогава ги видя. Десетки каменни плочи. Тъкмо да обърне кобилата си и Анна мина покрай него. Явно вече не я беше страх да язди. Тя се приближи до първата редица, пъргаво скочи от коня си и клекна до един сравнително малък кръст.

На чернокосият младеж хич не му харесваше това място, но се насили да се приближи. Преметна крака си от другата страна и точно преди да докосне земята започна да пропада. Около него имаше само празнота...

Чудеше се от колко време пада и дали на дъното няма да се разбие в огромното черно нищо, когато все пак видя...края. Атикус стисна очи и се приготви за сблъсък.

Но сблъсък така и не последва. Бавно, много бавно отвори очи...и веднага съжали за това. Намираше се отново в езерото. Или по-точно - под него. А какво щеше да стане, ако не направеше нищо? Щеше да умре от глад? От жажда? Това ли беше наказанието му? Да умре бавно и мъчително...

Водата над него започна да изсветлява. Значи все пак имаше утро...

Жалкият остатък от отбраните гости се беше събрал в залата за аудиенции. Те бяха насядали в полу кръг, така че в средата да има място. Именно там имаше една доста опърпана група, която дискутираше шумно. "Аха, магьосниците!" - помисли си Лейди Кана.
Магьосниците не бяха особено обичани от повечето благородници. Те се плашеха от тях, защото не разбираха какво точно правят. Понякога дори и самите магове не бяха наясно с този въпрос, но се държаха така, сякаш правят най-великото откритие на този свят. Именно глуповатото поведение беше отличителната черта на повечето от тях. Магьосниците предпочитаха да се държат пред хората небрежно, отвеяно и дори идиотски. Тази традиция беше останала от Древните. Предпочитаха да ги смятат за слабоумни идиоти, които обаче могат да сринат половината град с едно мигване, отколкото за самохвалковци.
Главният маг, архимаг Христофорий Руникус Младши, изчака да се съберат всички и започна своето обяснение за случилото се:

Атикус ядосано закрачи отново. Въпреки, че сънуваше кошмари искаше пак да заспи. Кошмарът в реалния живот беше дори по-ужасяващ.

- Трябва да се измъкна. Се някак си ще се измъкна. Не може това да е краят. ИСКАМ ДА ИЗЛЯЗА! - Извика той, но отговор нямаше, нямаше дори и досадно ехо. Въпреки че си мислеше, че ехото би го депресирало, липсата му беше по-лоша.

- Това ли е краят? Така ли ще свърша? Един живот без смисъл с край без смисъл. Нали съм прав? - попита той човека пред него.

Отне му известно време да разбере какво е направил. После също толкова да го осмисли. И чак тогава осъзна положението си. Но по вида на човека пред него изглежда не беше единствен. Накрая "събеседникът" му не издържа и извика.

-Ко-си-ти? Како-си-ти? Как-доде-тук? - но с такава скорост и с много силен акцент, че нищо не му се разбираше.

...

Това, че срещна човек тук долу зарадва Атикус. След първоначалната радост, той се зае да разгледа странния индивид пред него. Създанието смътно му напомняше на някого. Атикус набързо си спомни собствените проблеми и без много да му мисли изтреля въпросите си един след друг.
- Как да изляза от тук? А ти как влезе ? А кой си всъщност ? А къде сме ?
Човечецът пред него го зяпаше с любопитството на котка. Въпреки силният акцент можеше да му се разбере казаното.
- Аз съм Ти - отговори то. - Аз тук защото ти пожела мен. Аз винаги с теб.
Атикус се опули. "Трябва да е от умората и липсата на храна" помисли си той. "Не, не е от тях. Ти добре. Ние добре." чу младежът в главата си.

- Значи...изчезване е имало. - Обяви архимаг Руникус и благородниците в залата се спогледаха. Явно маговете наистина бяха безполезни идиоти и само им губеха времето тук. - И ние, под ние имам предвид колегите и аз, в действителност...хм... - заклинателят замълча за миг и се почеса по веждата - в действителност открихме, че такова е имало! - довърши Христофорий Младши тържествено.

Нещата не отиваха на добре. Лейди Кана знаеше, че магьосниците винаги се изказваха странно, но се притесняваше, че гостите ще изпуснат нещо важно, ако продължават да сумтят и да си шушукат по техен адрес. От друга страна графинята също започна да губи търпение...

- ...което ни подсети, не, доведе ни до мисълта, разбира се, че ни доведе до мисълта, че е останала много храна. - Това вече преля чашата. Лейди Шанае и кискащите ѝ се приятелки се отправиха към вратата, сякаш само бяха чакали поредното безмислено изказване на маговете, за да покажат отношението си към тях. - ...и тази храна, бидейки вече излишна тук, може да не се окаже чак толкова излишна за останалата част от населението.

Това беше! Угощението на Бала, току-що поднесено , беше недокоснато, заради гръмотевиците и последвалата паника. Разбира се, Халифът не можеше да си позволи в замъкът му да сервират едно и също нещо два пъти, но гладни винаги имаше, така че...просто щяха да раздадат храната на поданиците. А поданиците, знаеше Кана, винаги имаха очи и уши...

Лейди Кана реши да поразпита наоколо дали някой не е виждал странни неща напоследък. Тя грабна един супник с шкембе чорба, няколко пълнени тикви и малко меденки и се забърза да намери своята свръзка сред простолюдието.  Агентът ѝ се наричаше с китното име Развигор, но приятелите му го знаеха като Люси Знаещия. Не можеше да чете и пише, но знаеше всичко което можеше да се подслуша в този град.
Кана го намери в хана на Верижната улица. Тя влетя вътре, разсипвайки чорба, хвана го за ръката и го завлече навън. Без да задава много въпроси Люси тръгна с нея, тъй като беше луд фен на тиквата, а и шкембето му се нравеше.
 Трещелник ги наблюдаваше отвисоко на своята летяща машина.
 "Така значи", помисли си той, "Някой е заинтересован за съдбата на младежа, а? Тъкмо се нуждаех от някоя сгодна женица. А ако не става, Чочко ще я хареса със сигурност"....

Лейди Кана и Люси-Развигор хлътнаха в третата уличка вдясно от входа на кръчмата, умело прескочиха две локви от пикня и една от нещо, дето никой от тях не искаше да знае какво е, макар и Люси да имаше определени идеи по въпроса, свърнаха два пъти в привидно масивни зидове и се озоваха в една от тайните къщи на херцог Жердин. Поне херцогът си мислеше, че са тайни. Жена му знаеше почти всичките му скривалища и охотно се възползваше от тях в името на дворцовите интриги. Междувременно Люси беше успял да оправи едната пълнена тиква и точно се чудеше дали чорбата ще е твърде гореща, че да я пие директно от супника. Таман беше решил да се прежали, когато лейди Кана безцеремонно му светна един зад ухото и издърпа лапачката от ръцете му.

- 'ма гуспожуууу - изблея жално Люси.
- Тихо, Развигоре, ще получиш всичко, което съм ти донесла, но първо ще трябва да си го заслужиш.

Люси впи очаквателен поглед в благородничката. Впечатлението на ентусиазирано любопитство беше едва помрачено от случайното килване на лявото му око към апетитно ухаещия на чесън супник.

- Развигор - започна милейди, която единствена не използваше използваше прякора на Знаещия - какво знаеш за Езерото пред двореца на халифа?
- 'па, гуспожу, гьол кат гоьл, нъл тъй? В сми, то не че някой 'оди натам да го види де, 'сички знаят, че най-арните патки се въдят долу на канала. Па и тия 'айдуци, стражите, ако фанат некой от нас сиромаси в земите на замъка, одма му отрязват...
- Да, да, добре - прекъсна го лейди Кана, която явно него ден си беше наумила да се държи като благовъзпитана херцогиня, нищо че спокойно можеше да просне на земята когото и да било от гореспоменатите 'айдуци. - Обаче защо патиците кацат в този мръсен канал, в който така или иначе ги грози опасност от кулинарно бедствие... да ги изяде някой - поправи се тя, срещайки леко изцъкления Люсев поглед - вместо да се възползват от сините води на езерото?
- 'па, гуспожу, клатял ли съм ги?! Така де, идея нямам.
- Нямаш, казваш. А кой би могъл да има?
- 'па, гуспожу, онаа дъртата брантия.
- Какво е брантия? Коя е тя? Всъщност, няма значение, сигурна съм, че не искам да знам. Веднага я доведи тук, за да мога да поговоря с нея.
- 'ма гуспожууу, 'ма ша изстине чорбата ма, гуспожуу.
- Ето, значи имаш стимул да побързаш. Ще чакам тук. Ако не се върнеш до един час, ще заключа, че не си бил толкова гладен, и ще си тръгна. Останалата част от храната ще раздам на просяците на улицата.

Като чу тая заплаха да се прости с чорбицата, Люси Знаещия се изстреля от тайната къща като лъва Чочо след като е ял индийци и се втурна по улицата. Витаещите в главата му ругатни можеха да бъдат категоризирани като насочени срещу благородниците като цяло и лейди Кана изобщо, липсата на метро в града, както и втория закон на термодинамиката и неговото приложение към бързо изстиващия супник с шкембе чорба.